“Защо да се грижа за нея сега? Запознайте се с Иван, златното дете: Борбата на една дъщеря с семейната динамика”

В много български семейства динамиката между братя и сестри може да бъде сложна и изпълнена с напрежение. Това е особено вярно, когато едно дете е предпочитано пред другото. В нашето семейство брат ми Иван беше златното дете, докато аз, Елена, често оставах в сянка. Този фаворитизъм остави трайни следи върху нашите отношения и сега излиза наяве, когато майка ни е болна и има нужда от грижи.

Докато растяхме, беше ясно, че Иван не може да направи нищо грешно в очите на родителите ни. Той беше звездният спортист, ученикът с отлични оценки и чаровният син, който можеше да озари всяка стая. Родителите ни го обсипваха с похвали и внимание, докато аз се борех да получа дори частица от тяхното одобрение. Бях тихата, книжовна личност, която предпочиташе уединението пред социалните събирания. Моите постижения често бяха пренебрегвани или отхвърляни като незначителни в сравнение с тези на Иван.

Спомням си един конкретен случай много ясно. Беше денят на моята гимназиална дипломация, важен момент, за който бях работила усилено. Бях развълнувана и нервна, надявайки се, че родителите ми най-накрая ще ме видят такава, каквато съм. Но щом Иван влезе в стаята, всички погледи се насочиха към него. Той току-що беше спечелил още един спортен трофей и родителите ми не можеха да спрат да говорят за това. Моята дипломация стана бележка под линия в празнуването на последното постижение на Иван.

С годините този модел продължи. Иван продължи да учи в престижен университет, докато аз избрах по-малък колеж, който отговаряше на моите интереси. Подкрепата на родителите ни за него никога не отслабна, но интересът им към моя живот сякаш намаля още повече. Чувствах се като аутсайдер в собственото си семейство, постоянно търсейки признание, което никога не дойде.

Сега майка ни е сериозно болна и изисква постоянни грижи. Баща ни почина преди няколко години, оставяйки ни да вземаме решения за нейното благополучие. Естествено, всички предположиха, че аз ще поема грижата за нея. В крайна сметка, аз съм дъщерята и нали това трябва да правят дъщерите?

Но защо трябва да се грижа за нея сега? Къде беше тя, когато имах нужда от нейната подкрепа? Къде беше тя, когато се чувствах сама и невидима? Майка ми винаги имаше време за Иван, но никога за мен. Тя никога не забеляза моите борби или постижения. Никога не предложи утешителна дума или рамо за плач. А сега очаква от мен да оставя всичко и да се грижа за нея?

Иван, разбира се, все още е златното дете. Посещава я от време на време, носейки цветя и подаръци, но той има свой собствен живот. Зает е с кариерата си и семейството си. Не може да се очаква от него да поеме отговорността за грижата за нашата майка на пълен работен ден. Така че тежестта пада върху мен.

Опитах се веднъж да обясня чувствата си на майка ми. Казах й колко ме боли от нейния фаворитизъм и как това ме е засегнало през всичките тези години. Тя ме погледна с объркване и недоверие, сякаш не можеше да разбере за какво говоря. “Но Иван има нужда от теб,” каза тя. “Той не може да направи това сам.”

И ето го отново — фокусът върху Иван. Дори в момент на нужда тя не можеше да види отвъд своето златно дете, за да разпознае моята болка. Винаги ставаше въпрос за него.

Така че тук съм аз, разкъсана между дълг и негодувание. Част от мен се чувства задължена да се грижи за нея, защото тя е моята майка. Но друга част от мен се чувства оправдана да се отдръпне и да остави Иван да се справи с това, тъй като той винаги беше предпочитаният.

В крайна сметка няма щастливо разрешение на тази история. Раните от фаворитизма са дълбоки и не се лекуват лесно. Отношенията ми с майка ми остават напрегнати и негодуванието ми към Иван продължава. Семейната динамика е сложна и понякога няма лесни отговори.