“Съседката, която винаги чукаше за лакомства”
Емилия току-що се беше преместила в новия си апартамент в тих квартал в София. Току-що завършила университета и започнала първата си работа като медицинска сестра в местната болница, тя беше развълнувана от този нов етап в живота си. Апартаментът беше малък, но уютен, и това беше всичко, което можеше да си позволи с ограничената си заплата. Родителите ѝ бяха помогнали с депозита, и тя беше решена да се справи сама оттук нататък.
Един слънчев следобед, докато Емилия разопаковаше последните си кутии, на вратата се почука. Тя я отвори и видя възрастна жена с топла усмивка.
“Здравей, мила! Аз съм госпожа Тодорова, твоята съседка от отсрещния апартамент,” каза жената весело. “Исках само да те приветствам в сградата.”
Емилия се усмихна в отговор, благодарна за приятелския жест. “Благодаря ви, госпожо Тодорова. Приятно ми е да се запознаем.”
Очите на госпожа Тодорова заблестяха, докато оглеждаше апартамента на Емилия. “Виждам, че все още се настаняваш. Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да попиташ.”
През следващите няколко седмици госпожа Тодорова понякога идваше на гости или носеше домашно приготвени сладкиши. Емилия оценяваше компанията и се наслаждаваше на разговорите им. Но не след дълго посещенията на госпожа Тодорова придобиха различен характер.
Една вечер, докато Емилия приготвяше вечеря след дълга смяна в болницата, на вратата се почука познато. Тя я отвори и видя госпожа Тодорова с очакващ поглед.
“Здравей, Емилия! Чудех се дали имаш някакви лакомства? Чувствам се малко гладна,” каза госпожа Тодорова.
Изненадана, Емилия се поколеба, но после кимна. “Разбира се, имам чипс и сладкиши. Нека ти ги донеса.”
Лицето на госпожа Тодорова светна, когато Емилия ѝ подаде пакет чипс и няколко сладкиша. “Благодаря ти, мила! Ти си истинска душичка.”
Това стана редовно явление. На всеки няколко дни госпожа Тодорова чукаше на вратата на Емилия, искайки лакомства или сладкиши. В началото Емилия нямаше нищо против да споделя, но с времето това започна да става тежест. Бюджетът ѝ за хранителни стоки беше ограничен и тя не можеше да си позволи да раздава храна.
Една вечер, след особено изтощителен ден на работа, Емилия чу познатото почукване. Тя въздъхна и отвори вратата, за да види госпожа Тодорова отново.
“Здравей, Емилия! Имаш ли още от онези вкусни сладкиши?” попита госпожа Тодорова с надеждна усмивка.
Емилия пое дълбоко дъх и се опита да обясни нежно. “Госпожо Тодорова, много съжалявам, но не мога постоянно да ви давам лакомства. Бюджетът ми е доста ограничен.”
Усмивката на госпожа Тодорова избледня, заменена от израз на разочарование и болка. “О, разбирам. Не осъзнавах, че е такъв проблем.”
Чувствайки се виновна, но и раздразнена, Емилия кимна. “Съжалявам, но трябва да внимавам с разходите си.”
Госпожа Тодорова си тръгна без да каже нищо повече и Емилия почувства угризение. Не видя госпожа Тодорова няколко дни след това и когато се срещнаха в коридора, възрастната жена едва я призна.
Седмиците се превърнаха в месеци и Емилия забеляза, че посещенията на госпожа Тодорова напълно спряха. Почувства смесица от облекчение и тъга. Липсваха ѝ разговорите им, но знаеше, че не може да продължи да подкрепя някой друг, когато самата тя се бореше.
Един ден, докато Емилия излизаше за работа, видя линейка паркирана пред сградата. Сърцето ѝ потъна като осъзна, че е за госпожа Тодорова. По-късно научи от друг съсед, че госпожа Тодорова е била отведена в болница поради недохранване и пренебрежение.
Емилия почувства дълбоко чувство на вина и тъга. Беше опитала да постави граници, но не беше осъзнала колко много госпожа Тодорова разчиташе на нея за повече от просто лакомства.
В крайна сметка Емилия научи суров урок за сложността на добротата и отговорността. Продължи да живее в апартамента си, но носеше тежестта на този опит със себе си, винаги чудейки се дали можеше да направи повече.