“От осем месеца давам половината от заплатата си на родителите ми за ремонт на дома: Напълно изтощен съм”

Израснах като единствено дете в малък град в България и винаги усещах тежестта на очакванията на родителите ми върху раменете си. Майка ми, напрегната жена, която се тревожеше за всичко, и баща ми, стоичен човек, който рядко показваше емоции, създадоха домашна атмосфера, която беше всичко друго, но не и спокойна. От ранна възраст те се опитваха да контролират всеки аспект от живота ми – от приятелите, които правех, до хобитата, които преследвах.

В детската градина, докато другите деца се учеха да споделят играчки и да създават приятелства, аз вече усещах натиска да се отличавам. Майка ми постоянно беше над мен, докато правех домашните си, коригирайки всяка грешка с въздишка на раздразнение. Баща ми, от друга страна, се оттегляше в своя свят, оставяйки ме да се справям сама с тревогите на майка ми.

С напредването на възрастта натискът само се увеличаваше. В гимназията от мен се очакваше да поддържам перфектни оценки и да участвам в извънкласни дейности, които родителите ми смятаха за достойни. Тревожността на майка ми достигна нови висоти през това време и нейните емоционални изблици станаха по-чести. Баща ми остана дистанциран, често изчезвайки в работилницата си за часове наред.

Когато завърших гимназия и бях приета в добър университет, мислех, че нещата може да се променят. Но контролът и натискът ме последваха и там. Родителите ми звъняха по няколко пъти на ден, изисквайки актуализации за оценките и социалния ми живот. Всяко отклонение от техните очаквания беше посрещано с разочарование и чувство за вина.

След университета намерих добра работа в маркетинга и се върнах у дома, за да спестя пари. Тогава започнаха истинските проблеми. Нашият семеен дом беше в окаяно състояние и родителите ми решиха, че е моя отговорност да помогна с финансирането на ремонтите. През последните осем месеца давам половината от заплатата си за покриване на разходите.

В началото не ми пречеше да помагам. Но с течение на месеците започнах да усещам напрежението. Социалният ми живот намаля, защото не можех да си позволя да излизам с приятели. Спестовната ми сметка остана непроменена, което правеше невъзможно планирането на бъдещето ми. Постоянното финансово напрежение ме остави с чувство на капан и недоволство.

Тревожността на майка ми само се влоши през това време. Тя постоянно се тревожеше за напредъка на ремонтите и често изливаше своето разочарование върху мен. Баща ми остана толкова дистанциран както винаги, предлагайки малко подкрепа или утеха. Емоционалното натоварване от живота в такава напрегната среда започна да ме изтощава.

Опитах се да говоря с родителите си за това как се чувствам, но това само доведе до повече спорове. Те не можеха да разберат защо изпитвам трудности, когато вярваха, че правят най-доброто за семейството. Липсата на съчувствие и разбиране ме остави с чувство на изолация и безнадеждност.

Сега, осем месеца по-късно, съм напълно изтощен – емоционално, финансово и психически. Къщата все още не е напълно ремонтирана и няма край в полезрението. Връзката ми с родителите е напрегната до неузнаваемост и се чувствам като задушен под тежестта на техните очаквания.

Не знам колко още мога да издържа това. Постоянният натиск и липсата на подкрепа са взели своето върху психичното ми здраве. Стигнал съм до точка на пречупване, но не виждам изход. Мечтата за собствен живот изглежда по-далечна от всякога.